Истинска история за българския Ден на победата

Голямата история е съставена от множество малки лични истории. За мен световният и българският Ден на победата е събран в една такава. Нейният истински герой се казваше Благой. Викаха му Империята, понеже често споменаваше думите „империализъм” и „империалисти”, което много присъстваха в новините при соца. Минаваше за алкохолик, понеже във времето на борба за трезвеност, наложена на старта на управлението на Горбачов, удряше по 1-2 бири всеки Божи ден. Правеше го в кръчмата на Цвета, наша съседка по къща в селото на прадядо ми, от чиято друга страна живееше  Империята...

Той е един от онези млади българи, 30 000 от които загинаха на фронта. От 9 септември 1944 г. до 9 май 1945 г. нашите войници, като дядо ми Първан, тогава 19-годишен, участват във финалните битки с нацистите по полетата на Европа.

В един от най- последните боеве Империята пада, покосен от немски куршум. Нашите решават, че е убит, но не проверяват – типично по български. Оставят го на полето. Прибират го немците, а изкусен лекар – явно силно вярващ човек, за да спаси врага – това младо, дребно момче, му дава втори живот...

След края на войната Империята е герой в своето село Шатрово, един от 5-6 загинали на фронта, чийто паметник се открива. Точно в деня на церемонията съселяните му изпадат в шок и ужас, защото загиналият се завръща с типичната си топла усмивка под мустак. Разваля празника за Деня на победата...

Помня дядо Благой Империята и винаги се сещам за неговата истинска, а в същото време невероятна история не само около 8 - 9 май. Ето какво е да отпишат най-буквално, а ти да се завърнеш като победител.

По-хубава е дори от историята, която разказва руският президент за баща си Владимир Путин Старши. Ранен като Империята в бой, своите го оставят. Последният войник от друг полк, който се оттегля от полесражението обаче се оказва негов комшия от родното му село. Той го разпознава, нарамва го на гръб, пренася го през реката отвъд  – ето, че наистина смъртта може да бъде представена като река, не е само в митологията. В лазарета го спасяват по чудо. Даже му дават градска отпуска и той се устремява към Ленинград – сега С. Петербург, където живее преди войната. Буквално тича към дома си и добре прави, защото съпругата му е изнесена пред входа на улицата, за да бъде отнесена във всекидневната уборка на трупове от глад и студ. Той я взема, понася я на ръце при докторите в най-близката болница, да я върнат към живота, което – пак по чудо – те успяват...

Винаги имам едно наум, когато президентите разказват истории, защото не се знае колко е истината, а колко е подправката.

Но за историята на Империята зная, че е най-прекрасната истинска метафора за българския Ден на победата – конкретния и всеки друг.

Борис Ангелов