Милеещи за културата: Рашидов прекроява институтите по свой аршин

Публикуваният на сайта на Министерството на културата проект за постановление за преобразуване на културни институти, вероятно ще остане в историята на нашата култура като едно Затворено писмо към българското общество, пише в Открито писмо, подписано от “милеещите за българската култура“.

В момента върви подписка под този текст в няколко града на България, както и в Мрежата. В него (проекта за постановление -б.р.) ще останат затворени управленската немощ и липса на стратегическа и тактическа визия, безхаберието за развитието на България и несъобразяването с културния контекст на Европа и света, безпринципността и волунтаризма на административния диктат, пише още в писмото. Защото с него ще бъдат погребани културните напластявания на няколко поколения музикални и театрални дейци, изградените институти, създадените традиции, надеждите за културен растеж на нацията, перспективите за развитие на творческите индустрии и икономиката, на преживяването и свободното време, потенциалният принос на културния сектор за заетостта и брутния вътрешен продукт, за градско/регионално развитие и социално сближаване и т. н., пише в Откритото писмо.
След като злополучно кастрира с произволни цифри музикалните структури в Австрия, Германия, Италия и Франция, Вежди Рашидов се е заел да докара изпълнителските изкуства у нас до нивото на незащитения от него бюджет на Министерството на културата, т.е. да прекрои институтите по свой, а не по общоприетия аршин. Българските изпълнителски изкуства не могат и не трябва насила да бъдат напъхани в това Прокрустово ложе, защото този път те ще бъдат непоправимо осакатени.
Не може да има реформа в която и да е сфера, при която липсват:
- анализ на ситуацията,
- сравнителен анализ с чуждите практики,
- изводи и препоръки за мениджмънта,
- перспективи за развитие,
- финансово обезпечаване и правна рамка,
- очаквани социален ефект и финансови резултати.
Тази последователност не е спазена, няма конкретни бройки, няма реално финансово изражение, няма план за ресоциализиране на освободените хора по категории и др. Експертите на министерствата на финансите, правосъдието, социалните грижи и др. вероятно ще направят задълбочен коментар на тези „скрити картинки”. Всъщност макар и с общи фрази, мотивите за „редуциране и окрупняване” говорят в повечето случаи за необходимостта от нови решения в мениджмънта, а не в правния статут или профила на институтите.
Задължително е МК преди всичко да уточни с помощта на какъв експертен капацитет и след какви обсъждания е създадена новата „музикална карта”? Директорите на съставите не са питани, работната група от април-май няма заключения в този дух. Тогава става ясно, че това са свободни съчинения на политическия кабинет. Това е грубо вмешателство на некомпетентна политическа воля в деликатна управленска сфера, чиято специфика надхвърля познанията на кабинетните влъхви /и за което неминуемо скоро ще се понесе тежка политическа отговорност/. Как иначе можем да си обясним смислеността в подреждането на 4 осакатени салонни оркестъра през 100 км в Северна България /Видин, Враца, Плевен и Шумен/? Какъв ли е базовият анализ, след като запълняемостта на залата в горепосочените състави е 3 пъти по-висока от тази на Софийска филхармония при 3 пъти по-ниска себестойност на един зрител през 2009 г. /NB – в натуралните показатели на МК има липсващи данни и неверни цифри, манипулативно промъкващи се в официални изказвания!!!/ Какво означава да намаляваш състав поради намаляване на зрителския интерес? Та ако това е единственият критерий, то не трябва ли да се започне от сцената на политическите актьори – Народното събрание? В този смисъл не е ли Родопският театър или Видинска филхармония същият символ и инструмент на държавност в своята сфера, както и Народното събрание? Как да охарактеризираме вливането на Националния музикален театър”Стефан Македонски” в Балет „Арабеск”, освен като лаишки опит за немотивиран команден произвол в изкуството /Боже, до каква терминология опряхме през 21 век, но за съжаление е точна/?
При очевадно прокараната “реформаторска” граница между столичните и провинциалните институти, крещяща е липсата в проекта на децентрализационна идея, както и ролята на общините в тези процеси. Примерът с Пловдивската опера, която само след 6 месеца може да е с модерна общинска сцена, демонстрира високомерно отношение на министерството към тези важни партньори и оголва истинските причини и мотиви за “реформата” – съкращения от липса на средства, а не оптимизиране и развитие. Енигматична остава ролята и на другите големи градове – Бургас, Варна и Русе – изглежда те също трябва да приемат чинопоклонно гилотината на МК. Заедно с обтекаемите мотиви, чийто есеистичен патос окарикатурява сериозността на очакваните действия и резултати, особено през призмата на „интереса на аудиторията”.