Пластични операции са разрешени на Шер, но не и на паметта ни за арменския Геноцид

Обичам арменците като цяло. Обичам и Маги Халваджиян, и Хилда Казасян , и  Шер в частност. Въпреки, че след толкова пластични операции, вече не е сигурно дали Шер е арменка. Мога да приема и, че дъщерята на Шер наскоро стана син на Шер. Не мога да приема променливото отношение на българските политици по въпроса с арменския Геноцид. Пиша думата „Геноцид” с главна буква, за да подчертая точно за какво става въпрос – не за разваляне на отношенията с Турция, не за странни увъртания и разпъвания на историята, не за езиковедчески спорове, може ли да се нарича геноцид нещо, случило се преди въвеждането на понятието в световна употреба. Става дума за публичното признаване в България на един факт, който е пряко свързан с историческата ни съдба. Нашата, на Европа и световната. Защото избиването на арменците „проправи пътя” и на Холокоста, и на Катин, и на червените кхмери, на културната революция в Китай. Това е престъпление срещу човечество, повторило се след това  в Руанда, Уганда, Босна...
Непризнаването на Геноцида над арменците е омаловажаване и на горчивата историческа съдба на българите от Одрин и Беломорието.
Това са фактите:
-    през 1894 година повече от 50 000 арменци на територията на Турция са избити от редовни турски войски при опита им да се съпротивляват срещу постоянния терор от страна на официалната власт на султан Адул Хамид Втори;
-    По време на Първата световна война, през февруари 1915 година над 60 000 мобилизирани арменски войници са затворени по заповед на младоторуското правителство в трудови лагери и след това избити;
-    От 24 април 1915 - когато в Истанбул и повечето големи градове на Турция са арестувани и избити почти всички арменски интелектуалци и общественици - до края 1917 година над един милион арменци са намерили смъртта си и близо 500 хиляди  са били прокудени насилствено от родните се места, вследствие на целенасочена политика на турското правителство;
Факт са и думите на Хитлер: „Някой спомня ли избиването на арменците?”. Факт е и признаването на арменския геноцид от парламенетите на Франция, Кипър, Русия, Гърция, Белгия, Швейцария, Полша, Латвия, Ватикана, Италия и Великобритания. Извън Европа държави като Аржентина, Австралия, Канада, Уругвай и Бразилия също официлно признаха и осъдиха изтреблението на арменците и прогонването им от земи, които те са обитавали повече от 8 века. Още през 1975 година долната камара на Американския конгрес призна Геноцида над арменците и задължи американските президенти да отправят съболезнователно послание към арменския народ на всеки 24 април. Преди месец, Сенатът отново потвърди това си решение, макар и с изстраданите 23 срещу 22 гласа. Факт е и решението на Френския парламент от 12 октомври 2006, когато прие Закон за криминализиране на арменския геноцид, според който всеки, отричащ неговото съществуване подлежи на наказателно преследване….
Българските факти по темата са по-тъжни. Факт е, например, че имахме и външен министър, който публично каза: „Каква полза имаме да признаем избиването на арменците” – за срам на Давидовото коляно, към което твърди, че принадлежи.
Горещо се надявах, че когато в българският парламент (както беше в 40-то народно събарние) ролята на ДПС няма да е толкова важна, най-после ще бъде приета декларация, недвусмислено осъждаща станалото и наричащо го точно Геноцид. Това не се случи. В 40-то ообикновено народно събрание, само аз съм внесъл три проекторешения от името на Гергьовден и СДС. 41 Народно обикновено народно събрание, като обикновено, мълча гузно по темата. Даже и минута мълчание не си позволиха за изминалите 4 години…
Не знам какви точно думи на съчувствие и обич да произнеса днес към най-древният християнски народ, станал част и от българските кръв и памет вече близо 100 години. А трябва да кажа нещо, защото парламентът на християнска България мълчи, правителството на християнска България – също. Мълчат и някои от  пластичните български християндемократи, забравили думите на Христос: „Истината ще ни направи свободни”. Тук –там някой общински съвет, се престрашава да каже ясно: над арменците е извършен геноцид. Мога да им кажа само, че се срамувам заради българските институции и разчитайки на великото арменско чувство за хумор, помогнало да понесат мъките и страданията през вековете, да им припомня, че когато корабът на Ной, подгонен от Потопа и Божият гняв, най-после спрял на планината Арарат, стотици малки арменчета го посрещнали с виковете „Циркът! Циркът дойде!”.
В 42 парламент въпросът за Арменския геноцид ще бъде поставян от СДС до тогава, докато не бъде решен. И това е само една от малките стъпки, за да престане политиката в Бължария да изглежда като цирк.

Автор: Любен Дилов-син