Нищо не е забравено! Нищо не е простено: ВМРО

По силата на договора земите, за които воюва България в Добруджа и Македония, населявани с 1 400 000 души, остават отново в границите на Румъния, Югославия и Гърция. От старите земи на царството са откъснати чести от Кулско и Трънско, Царибродско, Босилеградско и Струмишко, възлизащи на 2 566 кв. км. и население от 92 000 души. Двадесет и пет села са разделени наполовина. Западна Тракия с 8 712 кв. км. и 261 000 българи е предадена на Гърция, с което е загубен излазът на Бяло море. България трябва да плати на победителите огромната сума от 2 250 000 златни лв. за срок от 50 години. Българската армия е сведена до 20 000 доброволци, а всички въоръжени сили заедно с полиция, жандармерия и гранична стража не може да надхвърлят 33 000. Забранено е развитието на военноморски флот и военновъздушни сили. България се третира като несуверенна държава и се поставя под контрола на Междусъюзническа контролна комисия.
Ньойският договор определя историческо развитие на българите през целия ХХ век. Националната катастрофа поражда дълбока криза в българското общество. Крушението на националните идеали, огромните жертви, материалните загуби водят до остра поляризация и политическо противопоставяне. Въпросът за причините и отговорността за катастрофата изправя един българи срещу други българи. Идва времето на насилието и гражданската война. Авторитарни режими се редуват с военни преврати. Демокрацията се отхвърля и на нейно място се проектират оранжева или пролетарска диктатура, управление на елита или безпартийна власт.
Мирната ревизия на Ньойския договор става основен принцип на българската външна политика в следващите десетилетия. България се отказва да търси промени по пътя на войната и разчита, че правата на малцинствата могат да бъдат защитени чрез Обществото на народите. Този въпрос се отхвърля от управляващите в Белград, които провъзгласяват Вардарска Македония за Стара Сърбия, а българите за прави сърби. Атина налага заедно с подписването на Ньойския договор сключване на двустранна спогодба за размяна на население, с което се поставя началото на изселване на българите от Егейска Македония, а по-късно и от Западна Тракия. Поставена в условия да граничи със себе си, България не можеше да забрави и да преживее раните от войната. В свободните предели на царството пристигат над 1 000 000 бежанци, от Македония – 600 хиляди, от Беломорието и Тракия – 400 хиляди, от Добруджа – 100 хиляди, и от Моравско и Западните покрайнини – 50 хиляди. Те създават множество землячески, благотворителни, научни и обществени организации. Създават семейства, работят, отглеждат деца и не спират да гледат с надежда към родните места, където са оставили имот, роднини и спомени. Тази национална трагедия определя българската история и през следващата световна война. През Втората световна война беше поправена една от несправедливостите – връщането по мирен път на Южна Добруджа. Великите сили запазиха балканското статукво за сметка на българите. Реанимирането на Югославия под формата на комунистическа федерация доведе до създаването на Народна република Македония на антибългарска основа. Наследниците на сръбските окупатори и югославските комунисти невинно определяни днес като „дълбоката държава“ продължават да разделят и противопоставят българи срещу българи.
Това не може да бъде забравено. Това не може да остане непоправено.