Плагиат се оказа художникът на Борисов и Вучич

            Доказан плагиат на Иван Милев се оказа авторът на газовия общ портрет на премиера Борисов и президента на Сърбия Вучич:  "Картините на Симеон Кръстев са такъв жалък и безпомощен кич, че по никакъв начин не разбираме вниманието, с което ги обграждат художници, изкуствоведи, журналисти, инфлуенсъри и обикновени любители на селски свади. Особено странно звучат последните обвинения в плагиатство (в случая от родения 1957 г. Иван Милев), както и опитите на някои изкуствоведи и артисти да изкарат въпросното плагиатство постмодерен похват (?!), понеже подобни заемки  били нормални в постмодернизма (Симеон Кръстев си е нарисувал една от сцените с газопровода върху пейзаж на Иван Милев - виж тук!)

Първо искаме да напомним на изненаданите, че кичът ПО ДЕФИНИЦИЯ е плагиатски, той не създава нищо ново, а ползва наготово чуждите “средства, трикове, хитрости, основни правила и теми…. Той черпи соковете си, така да се каже, от резервоара на натрупания опит.”* Кичът не прави нищо друго, освен да паразитира, да ОГРАБВА ГОТОВА КУЛТУРА, ЗА ДА Я РАЗВОДНИ И СЕРВИРА В СМИЛАЕМА ФОРМА – както още през 1939 г. пише американският критик Клемент Грийнбърг. И след това Грийнбърг хладнокръво слага соц реализма до американския кич.
Ако не сте сигурни в картината с тръбите, моля разходете се из сайта на Симеон Кръстев, за да почувствате “на живо” какво точно означава кич – то не са плоски кончета с развети гриви и голи девойки приличащи на принцеси от анимациите на Дисни, не са вази с цветя, в които ще открием следи от Ван Гог, Моне, Сезан, сценки ала Шагал, но разводнени и в безвкусни цветови комбинации, без сложната игра на полутонове, ритмични завъртания на четката, внезапни отблясъци или разместени перспективи …. Разбира се тук “заемките” се виждат по-трудно просто защото вероятно на Кръстев му липсват умения, за да ги прерисува разпознаваемо. Докато пейзажът на Иван Милев е достатъчно лесен. Лесен е защото и той не блести с кой знае каква оригиналност – подобни гледки като от “птичи поглед” присъстват в изкуството от време оно, можем да споменем Грант Ууд, а вероятно най-яркият пример  е Дейвид Хокни.

 
Дейвид Хокни

 

Само че при Ууд и Хокни имаме съвсем друга динамика между отделните части на пейзажа, работа със светлината, игра с перспективата и с дълбочината, далеч по-вдъхновяващи цветови комбинации (на третата и четвъртата снимка). Въпросният пейзаж повече прилича на снимка от високо, каквато можете да си пазарите в интернет, от някоя фотографска борса или пък – на детските имитации на Хокни, които често учениците в някоя школа биват насърчавани да правят.
Така че, нека първо да правим разлика между откровен кич и постмодернизъм (защото Хокни е