Новата книга на Кеворк: въпросите, на които не отговаряме

„Никога досега не е имало такива идиоти във властта“. Така започва една от главите в новата книга на Кеворк Кеворкян.

Сувенири от 10 ноември не е книга за 10 ноември, а за Мътилката на прехода, както гласи нейното надзаглавие. Майсторът на въпросите за всички времена в българската журналистика, наред с анализите си, поставя и няколкото най-важни питания, на които 30 години не можем или не искаме да си отговорим, докато ни залива водопад от празни приказки.

Ето ги:

„Каква е истината, всъщност, за 10 ноември 1989 г. – каква е историята на преврата?

С какво мишкуване бе довлечен в София „царя“, какви са били действителните му контакти с режима отпреди 89-а година? Ами срещите и близостта с Тилев и Илия Павлов – само на несъобразителността му ли се дължаха те?...“

Важно е да се задават въпроси, не само, понеже това е всъщност основната работа на журналистите – не и на 99,9% от днешните, но и тъкмо когато никой не иска да дава отговори.

Кеворк задава и още:

„Бил ли е Луканов агент на чужди служби – една, две или повече...И кой го уби всъщност – в отговора на този въпрос се крият прекалено много други отговори?

Ами приватизацията на Костов?...“.

И главният въпрос на прехода: „Кой има полза от всичко това“

На последния ние не очакваме логичен отговор от никого, защото според нас едва ли някой от „идиотите“ знае „оти ги ручахме жабетата“. Както сам Кеворк е цитирал един от управлявалите и то в началото на Прехода, когото още тогава чухме, но явно не разбрахме, та си причинихме всичко последващо – Нейчо Неев: „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер“.

Сигурно помните думите на Гьобелс, които публикувахме в понеделник в 19 минути, а мнозина цитират от тях само повърхностното им начало за повтарянето на лъжата, без да стигат до сърцевината – за истината.

Та въпросният презрян пиар на Хитлер пише: „Истината е враг на държавата“. Сякаш за България през 2020 г. пише, нали?

Завършваме с доказателствата на Кеворк в тази посока, защото злобата на деня е едно, а това, заради което се пише – мисълта, че писаното остава – е съвсем друго:

„Тия дни научих нещо ново – че за мъртвите не можело да се говори истината.

Ботев може да го наричат крадец.

Левски вече е главно детеубиец.

Батак пък е китно османско селце – а не сцена на едно от най-дивите изстъпления в човешката история.

Всичко това е изговаряно от българи...

Излиза, че истината вече е неетична...“

Борис Ангелов