Съдът призна Царя за собственик на Врана

„Придобиването на отделните поземлените имоти е извършено в периода от 1899 г. до 1915 г. чрез сделки за покупко-продажба на недвижими имоти, извършени във формата на крепостни актове, частни продавателни записи и спогодителни протоколи“, пише в решението. То стъпва и на показания на свидетели –родственици на близки на царското семейство по онова време. „Макар и да не възпроизвеждат преки впечатления (което е невъзможно към момента с оглед отдалечеността във времето на фактите, подлежащи на установяване и продължителността на човешкия живот) се кредитират от съда, тъй като установяват безпротиворечиво едни и същи факти. Показанията на всеки свидетел са вътрешно непротиворечиви, а показанията на всички свидетели в тяхната съвкупност са еднозначни и не си противоречат. Показанията на свидетелите възпроизвеждат факти, които свидетелите знаят от свои изключително близки родственици, които са възприели тези факти пряко“, обяснява САС.

Апелативният съд констатира, че държавата, освен че не е доказала да е била собственик на терена, върху който са построени сградите, не е доказала и че строителството е извършено от нея със средства от бюджета в периода от 1903 г. до 1914 г. Изследвани са всички бюджети на държавата и там няма перо за строителството на „Врана“. „От събраните по делото доказателства се установява, че Дворец „Врана“ е построен с лични средства на българския владетел Фердинанд. Тези лични средства за строителство на сградата са били от цивилната листа на царя (отпускана ежегодно като заплата/възнаграждение на монарха) и от личните средства, получени от майка му княгиня Клементина, както и получен личен заем от руското правителство. Това се установява от разпитаните по делото свидетели, като първоначално е построен старият дворец – ловна хижа за удовлетворяване ловната страст на монарха, а по-късно е построен и новият дворец за удовлетворяване нуждите на семейството на монарха за отдих и туризъм“, заявява САС.

Един от споровете по делото е за функциите на Интендантството на цивилната листа, тъй като държавата показва нотариален акт за собственост от 1928 г., който не е подписан от нотариус (поради което е и без каквото и да било правно значение, констатира САС), но е съставен на името на интендантството. Голяма част от решението на САС е посветено именно на статута на тази институция и съдържа сериозен исторически и правен анализ.

Основното, което заключават апелативните съдии, е, че Интендантството на цивилната листа е управлявало и стопанисвало както частните имоти на царя, така и тези държавни имоти, които са му били предоставени за ползване в качеството му на държавен глава. То категорично не може да ги придобие по давност заради принципа, че „на когото е възложено управлението или представителството на чуждо имущество, не може да свои това имущество против онзи, когото представлява или от чието име и за чиято сметка управлява това имущество“.