Ален дьо Беноа: Медиите, които се борят с "фалшивите новини", винаги първи са ги публикували

“Постистината” не е лъжа, а безразличие към разликата между лъжа и истина. Ерата на “постистината” (или “постфактологичността”) обозначава период, в който обективните факти имат по-малко значение, отколкото емоциите при формирането на общественото мнение. От тази гледна точка, ролята на жертвите става съществена. Типичен пример е разпространеният навсякъде образ на малкия Айлан, удавил се на брега на Средиземно море, който веднага бе използван като аргумент за приемането на мигранти. Премахвайки съждението, емоцията позволява манипулацията”, изтъква френският философ и журналист Ален дьо Беноа.

- “Постистина” (post-truth) наистина бе избрана за “дума на годината” през 2016-а от Оксфордския речник. Терминът се появи в САЩ, по стъпките на френската школа от началото на 90-те г., когато автори като Мишел Фуко или Жак Дарида започнаха да дискредитират понятието истина като “голям разказ”, на който не може да се вярва. Веднага след това известен брой журналисти повярваха, че е възможно да се освободят от дълга си за неутралност спрямо събитията. После думата бе популяризирана от книгата на Ралф Кийс The Post-Truth Era (“Ерата на постиистината”), през 2004 година.

“Постистината” не е лъжа, а безразличие към разликата между лъжа и истина. Ерата на “постистината” (или “постфактологичността”) обозначава период, в който обективните факти имат по-малко значение, отколкото емоциите при формирането на общественото мнение. От тази гледна точка, ролята на жертвите става съществена. Типичен пример е разпространеният навсякъде образ на малкия Айлан, удавил се на брега на Средиземно море, който веднага бе използван като аргумент за приемането на мигранти. Премахвайки съждението, емоцията позволява манипулацията.

Добре знаем, че е трудно да се подредят по важност информациите, когато си бомбардиран от новини, коментари и образи, които следват едни след други с луда скорост. Това е проблемът на “информационното пренасищане”. В това няма нищо ново, но очевидно явлението се засили в постмодерната епоха. Превръщането на политическия живот в спектакъл, т.е. в стечение на привидности, потопът от образи, мошеническите търговски практики, лъжливата реклама, появата на блогосферата и социалните мрежи, господството на телевизионните риалита и “инфотейнмънта” (съчетаването на информация и забавление), ролята, която играят “спин доктърс”, специалисти в изкуството да се разказват истории (“storyyelling”), прибягването до алгоритми и “филтри”, дори възходът на нарцисизма (всяко лице може да стане източник на информация или дезинформация), допринесоха много за заличаването на границата между истина и неистина, пораждайки онова, което някои наричат “демокрация на лековерните” (démocratie des crédules).

Дори само появата на дигиталното обезкуражава критичния усет и логичното разсъждение, като предизвиква същевременно хронична липса на внимание. Хана Аренд различаваше истините на фактите от истините на разума. “Постистината” разкрива уязвимостта на първите.

- Това е другата страна на въпроса. Дълго време се смяташе, че професионалната журналистика трябва да събира обществената истина, но това вече не е така. Всички изследвания на общественото мнение показват нарастващо недоверие към големите медии: преса, радио, телевизия. Хората си дават сметка, че онова, което им казват, не отговаря на това, което те самите виждат. Откакто собствениците на вестници вече не са журналисти, а милиардери, те започнаха да осъзнават, че има кръвосмесително тайно споразумение, което свързва медиите с финансовите и политически елити, и двете произлезли от една и съща социалогическа среда, и двете еднакво дискредитирани. Но вместо да се запитат за причините за недоверието към тях, големите медии предпочитат да изобличават алтернативните източници на информация, като основани на слухове и лъжа. След като се държаха като духовенство, богато на анатеми и на отлъчване от църквата, днес те се държат като пазители на фактите и претендират, че казват онова, на което трябва да се вярва. Създаването на мистификации от рода на “Decodex” или “FastCheck”няма друг произход. В този контекст те атакуват “постистината”.

Не е случайно, че никога не се е боравело толкова с понятието “фалшиви новини” (“fake news”), както след Брекзит и избирането на Доналд Тръмп. Смята се, че народът спонтанно следва “поистистината”, понеже е съставен от прости и необразовани селяндури. Виждаме как чрез изобличаването на “поистистината”, под съд е даден популизмът, за чийто лидери се смята, че систематично ориентират народа към долните му инстинкти, използвайки стратегически слуховете и “езикови елементи”, които нямат никаква връзка с фактите.

Но медиите, които са заели отбранителна позиция спрямо “фалшивите новини”, винаги са били сред първите, които са ги публикували (спомняме си за “гробището” в Тимишоара, “оръжията за масово унищожение” на Саддам Хюсеин и т.н.). Много отдавна големите медии се поставиха в услуга на господстващата идеология, превръщайки се в основната фабрика на съгласие (Ноам Чомски).

- Възможно ли е връщане към обективността?

- Абсолютната обективност е невъзможна, защото никой не говори отникъде, но поне можем да се стремим към честност. От векове понятието за истина е предмет на ширак философски дебат. Често са го дефинирали, погрешно според мен, като синоним на съответствие с фактите: сякаш, от една страна, има факти, а, от друга, оценъчни съждения. Това означава да забравим, че нашият мозък никога не възприема суровите факти, а факти, свързани с интерпретации, които единствени могат да им придадат смисъл. Нашите когнитивни структури не ни карат да търсим факти, а да търсим смисъл, и следователно да направим спонтанен подбор на информациите, в зависимост от това, което  си мислим вече, и като цяло, според изискванията на нашата мисловна екосистема. Това е причината, поради която “постистината” има още добри дни пред себе си.

Източник: Гласове