Как отидох за първи път на църква през 1981 г. и нямаше никого, как Б. Христов продаде 1/2 млн. тираж от "Многая лета" при соца и я надувахме у дома

Понеже премиерът тези дни разказа чудновата история как милиционери го гонили "през задния вход на църквата", а в нашите черкви заден вход просто няма, се сетих за една история от 1981 г. - моето първо стъпване в черква, когато бях на 5 г., което е и един от първите ми спомени в живота. По същото време Борисов е бил курсант в Школата на МВР в Симеоново. С баща ми започнахме по обичайния начин нашата уикенд програма: заведе ме на детско утро в кино Култура (сега мястото пустее, последно беше Карфур на ъгъла на ул. Солунска и Графа), после минахме за шейк през млечния бар отсреща - също пустее, а последно беше сладоледчийница, спряхме се и на импровизираната "тераса" пред бара на гранд-хотел София - днес Интерконтинентал, където той удряше по едно кафе, понякога "и още нещо", бърбореше с приятели и т.н. Неочаквано, вместо към обяд у дома, той ме хвана за ръка, и ме поведе към храм - паметника "Александър Невски".  Обясни ми, че ме води там, където мога да видя царя на всички царе. Бях много запален по владетелите, което е лесно да си представим на фона на честването на 1300 г. България същата година и гледания няколко пъти от мен филм "Хан Аспарух" и всичките от този тип, които вървяха по онова време. Влязохме в любимата ми и до днес катедрала и аз бях наистина много впечатлен, особено от тържествената тишина на фона на толкова много злато, колкото не бях виждал на едно място дотогава. И оттогава съм вярващ - осъзнато от десетина по-късно...

Баща ми ни напусна, а вторият съпруг на майка ми въведе от следващата година един ритуал, който задължително се спазваше вкъщи при всички празници - Нова година, рождените дни, Великден, Коледа, които също отбелязвахме, както и всички български семейства, поне нашите познати. Пускахме усилена докрай на грамофона плочата на Борис Христов, записана в "Александър Невски" и особено "Многая лета". Отваряхме широко вратата, а на Нова година специално, един съсед в същото време излизаше на Балкона и стреляше с пистолет. Никой никога не каза нищо, при положение, че живеехме съвсем до българското разузнаване, а цялата фамилия принадлежеше към различни прослойки на елита - журналистически, артистичен, политически.

Оставете другото, ами кварталният поп отец Борис, мой адаш, често ни гостуваше вкъщи, а църквицата, която той направи постепенно една от най-поддържаните в София, и преди, и след 10.11.1989 г. си беше посещавано място от комшиите, в това число и заради хубавата си градинка.

Апропо, още по-забавно е, че в своята канцелария в малка къщурка към нея, попът, който обичаше да пийва, най-често имаше за другар по чашка кварталния. За по-младите уточнявам, че всяка махала си имаше