Петър Стоименов - душманинът на Ленъкс Луис

Българският бокс има много велики шампиони. Сред тях несъмнено и е името на Петър Стоименов. Въпреки че няма олимпийска или световна титла, 49-годишният софиянец е постигнал велики победи на ринга. Бившето страшилище в свръхтежка категория е влизал в десетки битки със световните майстори на ръкавиците, като най-запомнящи са двата му триумфа над Ленъкс Луис. С мечешките си лапи Стоименов е изковал 7 медала от световни и европейски първенства, 13 републикански титли (10 при мъжете) за близо две десетилетия. В магическия квадрат Пешо годишно е ликувал в 3-4 престижни турнира, като има 300 победи и 30 загуби в сметката си. Стоименов е и ключова фигура в националния ни отбор в три олимпийски цикъла (Москва '80, Лос Анджелис '84 и Сеул '88).

Бойният дух дълбоко залегнал в рода на боеца. Наследил го е от дядо си Ефтим Тренев (байрактар на Яне Сандански), който в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. пали воденицата си в Драчево с 40 турци в нея и бяга в София.

Здравенякът приключва състезателната си кариера на 34 години. Любовта му към спорта обаче остава вечна. Дори и сега, когато гони половин век, Стоименов не пропуска да порита мач с приятели или да отиде в залата на любимия си клуб Славия, където учи младите на бокс.

Петър има двама сина - Димитър и Георги, които за кратко също кръстосват ръкавици.

Преди да зареже бокса, Стоименов се прочува и в Сърбия. През 1989 година шампионът се разделя със Славия със скандал и подписва със заводския отбор на Каблови (Ягодина). Година по-късно извежда тима до Първа лига и става почетен член на клуба.

Трудните години за Стоименов настъпват, след като окача ръкавиците. След дълго лутане между различни дела боецът представя проект пред боксовата федерация и взема порутена зала в Захарна фабрика.

Обикаля по банки и спонсори, но в крайна сметка не се обвързва и инвестира собствени средства. Залата подслонява боксовите национали за мачлета и физическа подготовка, но е в твърде печално състояние и е преустроена за бизнес с алкохол, цигари и още 4-5 дейности.

Следва серия от негативни събития в живота му. Претърпява тежка автомобилна катастрофа. По-късно се пробва като охранител.

"Нямах представа за реалността извън бокса. В спорта хората се преценяваха според възможностите и постиженията. Извън залата се оказа, че е важно чий човек си", разказва Стоименов.

От стотиците си победи Стоименов изтъква двете над Ленъкс Луис, който редом с Мохамед Али и Ивендър Холифийлд е ставал трикратен световен шампион при свръхтежките професионални боксьори. Първата среща е на първенство на планетата в Рино (САЩ) през 1986 г. Тогава Луис се състезава за Канада под чийто флаг става олимпийски шампион в Сеул '88. Стоименов обаче го сваля на три пъти. "Чудех се как не прекратиха мача. Тогава Луис беше на 20 г. Не подозирах таланта му и колко далече ще стигне. Вторият успех беше по точки. Не си разменихме думи. Боксьорите сме горделиви. По време на съвместните лагери обаче Мишо Таков (бел. ред. - бивш треньор в националния отбор, медалист от световни и европейски първенства) го бъзикаше за нокаутите ми. Бях във върхова форма. Тогава се готвих и под ръководството на легендарния кубински треньор Еспиноза, който ми разкри още от тънкостите в бокса", спомня си Стоименов.

Петър е изкушаван да мине при професионалистите още по време на юношеското първенство на Европа през 1978 г. "Бях настроен патриотично. Обичах прекалено родината си, пък по това време нямаше възможност да пробия на професионалния ринг, нито пък опитите ми щяха да бъдат приети добре", допълва боецът.

"Статутът на профибокса у нас си остава неясен. Няма изградени екипи. Ключова е ролята на силния мениджър с контакти. Липсват и изгодни оферти. През 1989 г. опитах да направя нещо на Канарските острови. С партньорите ми - също изявени боксьори, имахме договор, но пък се забавиха визите. Прегледахме под лупа контракта и открихме нередности", допълва шампионът.

Очите на здравеняка се натъжават, когато започва да говори за сегашното положение на бокса в България. Той е категоричен, че трябва да се промени нещо. Надява се сегашното ръководство на федерацията да си отиде. "След това може и да се върна. Искам да работя в бокса. Той е моят живот", завършва Стоименов.