Олигарсите: За Сашо Дончев и свободата на словото

Хубаво нещо е да се прокламира свободата на словото и независимостта на медиите от корпоративни интереси. Но различно нещо е това да се прави на практика. Всъщност Хайтов го е казал най-добре: “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш”.

Ето какво твърди Сашо Дончев – съсобственик на в. Сега пред Капитал: “В този вестник никога не са защитавани корпоративни интереси и докато аз съм негов издател, няма да бъдат защитавани”.

Интересно е, че според Търговския регистър на България, собственик на вестника с мажоритарния дял от 73% е Овергаз холдинг. Както вчера писахме на базата на разследвания на американска фондация и на данните от регистъра, то пък е собственост на Енерджи кансълтантс лимитед (после DDI), чиито корени са чак някъде на офшорните Вирджински острови.

Как по-точно се получава така, че собствениците да не диктуват правилата в един корпоративен вестник? И какви други интереси би защитавал той, ако не корпоративни?

Понеже четем и уважаваме вестник Сега, напоследък ни прави изключително силно впечатление, че той позагуби професионализъм. Стигат за доказателство дори само коментарните заглавия – нещо абсолютно недопустимо в журналистиката. За обръщането на палачинката да не говорим.

Кое обърна палачинката ли? Как левият интелектуален вестник стана десноориентиран?

Ами това се случи, след като и президентът Първанов, и премиерът Станишев заявиха ясно и категорично позицията на България, че посредниците в отношенията между нашата държава и Газпром (основен такъв е Овергаз) са излишни.

Путин два пъти мълча на тази тема, а при последното посещение на министър – председателя в Москва преди месец заяви, че не се меси в подобни дела.

В смисъл, че не би жертвал отношенията си с българското ръководство заради корпоративни теми.

Медийната активност на Дончев значи имала своята логична връзка, предполагаме ние като внимателни наблюдатели на нещата.

В своето програмно интервю в Капитал Сашо Дончев хвърля камъни и в друг двор. Този на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, които цялата нация е признала за едни от малкото си мислители и интелектуалци.

Ето какво се казва в интервюто: “Станах издател по невнимание. Повярвах на едни господа (б.р. Кънчовците), че могат да вършат тази работа, и реших да инвестирам в техния проект. За съжаление след не много дълго време трябваше да се разочаровам, че те всъщност не организират този проект в обществена полза, а в лична”.

Първо, световната практика е показала, че всеки бизнес се прави в лична полза. Бихме се учудили, ако газовият се прави по различен начин – единствено на ползу роду, но едва ли, тъй като вече споменахме как върху сметките ни за парно се начислява комисионната на посредниците за синьото гориво.

Второ, истината е, че вестник Сега беше най-силен именно по времето на Стойчев и Райчев. Той достигна тиражи и място в класацията на всекидневниците, за което днес само може да мечтае.

Не споменаваме и екипа, който бая поизбледня от тяхно време до днес.

Къде беше началото на края за романтичния и успешен период на Сега? Ами, когато Петрол публично изказа притесненията си, че срещу най-голямата българска компания се води информационна война от конкурент на страниците на вестника.

Това, че случаят е отдавнашен не значи нито, че е забравен, нито че не е разочаровал читателите.