Невена Коканова едва ли някога ще бъде засенчена като най-известната българска актриса. Всъщност малцина изобщо знаят нещо за нея. Тя беше потайна, самотна, тиха, без да се прави на звезда.
Ще ви разкажа за нея такава, каквато я помня. Сякаш беше вчера, когато ми правеше палачинки в лятната къща на Сатиричния театър в Балчик. Беше й приятно да си говори с мен, въпреки че съм по-малък дори от дъщеря й Тейка. Може би причината е била, че много харесвах въпросните палачинки – никой друг не ги оценяваше по достойнство. Всички говореха за крем-карамела “като цица”, който умееше да приготвя Никола Анастасов. Определението е на съпругата му Мария Косева, същата която накарала Лили Иванова да й бъде билетопродавачка и която бе въвела за бъдещата “прима на естрадата” дълго преследвалия я прякор Малката...Но да се върнем на Коканова.
Красавицата от Дупница, изгряла с ролята на Ирина в култовия филм Тютюн на Корабов, среща любовта на живота си на снимачната площадка. Омъжва се за режисьора Любомир Шарланджиев. И никога, даже в дългите 21 години на тотална самота след неговата смърт през 1979 г., тя не му изневерява и не го заменя с друг. Дали това достойнство е дошло от австрийската аристократина жилка на нейната майка или от вечната й енергия да играе, да пее, да рисува...
Невена Коканова имаше само един проблем като актриса. Не можеше да помни текст. Помня как в същия този Балчик артистите от Сатирата бяха длъжни да участват в Празника на града по време на отпуските. Понеже партньорите от сцената не почиваха в една смяна, за да си отпочинат един от друг, налагаха се импровизирани дуети. Често звездите сами измисляха номерата си. Коканова, която винаги се е отвращавала от халтурата, която направи Стоянка, Калата и останалите мегаизвестни, не можеше или не искаше да наизустява безумните “смешки” и “хуморески”. Но публиката не спираше да й ръкопляска.
Всъщност тя никога не е била комедийна актриса, а Сатирата благородно я бе приютила в трудни за нея години. В края на 70-те и през 80-те години великата дама все по-малко е търсена в киното. Тя, която никога не е била особено хитра и сръчна с парите, не на шега започва да чувства финансови проблеми, особено като самотна майка с малко дете на ръце. Получава 290 лева заплата плюс бонус 100 лв. за званието “народен артист”. Чак през 1987 г. и до края на 1989 г., след като титлата отпада, заплатата й е вдигната на 600 лв., а премията продължава да тече. И при това положение доходът на Коканова е по-малко или колкото този на миньор, кранистка или тъкачка–многомашинничка.
Най-голямата кинозвезда на България цял живот е карала с малко пари. Причината вече я обяснихме преди малко – не понасяше халтурите, с които другите “народни” като Коста Цонев, Калата, Стояна правеха пачки. Беше й под достойнството да обикаля села, паланки, заводски столове и механи на Балкантурист с повтаряни до болка изтъркани вицове.
След промените от 1989 г. настъпи тотален финансов крах за хората на изкуството. Той не подмина и Коканова. Макар и собственичка на престижен недвижим имот в “интелектуалното каре” край ул. Елемаг в софийския квартал Изток, жената с жигулката едва свъраше двата края. Бе принудена да влезе дори в кожата на митичната глуха простакеса баба Гицка от Големанов като дубльорка на Стоянка Мутафова, за да не изпадне от разпределението и да не остане без заплата от Сатирата.
Щастлива случайност я бе срещнала с милионера Августин Печинов, на чието митично българско ВИП парти в Ню Йорк тя бе почетен гост. Именно на него звездата дължи няколко глътки живот към годините в последните си дни. Когато коварна болест налегна актрисата, той й помогна да замине на лечение в Париж, което не я спаси, но поне й даде малко време на надежди.
Помня Коканова от последния й голям рожден ден – 60-годишнината, малко преди да напусне този свят. Добри хора бяха се постарали да й подарят един последен празник, както подобава на най-великата актриса на тази страна.
Хотел София още не беше Радисън, а неговият основен ресторант носеше, макар и позахабен, поне малко от духа на времето, когато тази жена е била в стихията си. Тя не приличаше на себе си – беше се отказала да бъде красива, но топлата й усмивка посрещаше гостите. Не беше забравила нашите малки следобедни разговори за всичко и за нищо от кухнята в подземието на морската къща в Балчик. И аз не съм забравил нейните дълбоки и топли очи...